Мотиката

И тогава едно момче, като тебе голямо, с едни синджири накичен, се спусна и той към тях. Взе мотиката, удари я в земята и я строши. Направо се разпадна, ти казвам. Взе ножа и го счупи. Не знам как! Много силен беше. Викам си, тоя с тия синджири, такъв ербап, ще е някое от ония, бандюгите. После ги разхвърли единия на едната страна, другия метна върху колата му и им викна:

– Айде, всички по конете и да ви няма. И сеирджиите – също.

– А аз с какво ще тесам сега мъжа си? Кой ще ме закара при него? – ревнах отчаяно и всички ме наобиколиха.

– Какъв мъж, бе? – попита ме онова със синджирите. – Тая мотика твоя ли беше?

– Моя! – рекох. – Мъжът ми Станьо, докато беше жив, ми я стегна, когато умре с нея да му тесам гроба. Та за там съм тръгнала. Взех такси, комшийското, ама те се сбиха. И аз вместо с бастуна съм излязла с мотиката…

– Каква е тая мотика тука? – викна току-що дошлият полицай. – На кого е?

И аз пак обясних. Как съм станала сутринта. Как съм взела такси, как са се сбили. После как съм се изплашила за тях и съм излязла, ама вместо бастуна, съм взела мотиката.

– Кой счупи мотиката? – попита полицаят, а пък не ги попита защо са се сбили. – Ами сега трябва всички да дойдете в районното и да дадете обяснения.

Какво да направя – отидох. Дадоха ни по един лист и химикал и рекоха: „Всичко да опишете подробно”. Ами описах го. Как ми направи преди години мотиката да те тесам, как сутринта тръгнахме за гробището с Ванката. И всичко както на тебе ти го разказвам сега. И ми взеха мотиката – била веществено доказателство. Грабнах си тогаз чантите, тубата и бастуна и тръгнах. А по едно време ме настигна онова със синджирите. Като го видях, уплаших се и му рекох да се маха:

– Нямам пари, ако търчиш след мен затова…, махай се!…

– Чакай, бе лелче, ти какви ги приказваш. Аз за мотиката…

– Тя, мотиката, свърши вече – нали я счупи. Пък и полицията я взе – някакво доказателство била – казах му аз и побързах да се отдалеча.

– Качвай се да те закарам…

– Аа, при таквиз не се качвам аз – казах твърдо аз и продължих да си вървя.

– „Каквиз” съм, бе, лелче? – слезе онова от колата и тръгна до мене.

– Ами с тия синджири ще да си от онез, бандюгите…

– О, ама ти за такъв ли ме помисли? Не съм. Просто така е модерно. Качвай се да идем да купим нова мотика и да те оставя до гробищата, че таксиджията го задържаха и ме помоли да те закарам.

– Ама що го задържаха? – рекох. – Той е свястно момче.

– Да го разпитат само, не за друго. А и оня келеш наистина се оказа без книжка. Ама слиза да се бие…

– Боже, какъв народ се навъди! – рекох и се качих в колата му. – Ти какво работиш, момче?

– Готвач съм, лельо. Мастър шеф, ако знаеш какво значи.

– Как да не знам. От телевизията всичко знам. И моят мъж Станьо беше готвач, главен, на Новотела. Ама си отиде и днес му правя помен – заразказвах ве