Куклата

Хубаво куче не се намира под път и над път, но куклата не се интересуваше от такива подробности. Опитите ми да я придумам да и взема котка, срещаха през годините унищожителни погледи. Веднъж и тръснах една ангорка, за да има кого да гони с точилката.

Ангорката се оказа упорита и изкара цял месец под обсада, докато забегне в друг квартал.Баба тържествуваше и обявяваше, че котка не може да има работа в нейния дом.

Кучето бе сукалче и по цял ден скимтеше от страх в салмата, където имаше честта да бъде пратено, докато заякне. Куклата го хранеше по десет пъти на ден, но крайно недоверчиво."Сигурен ли си, че не е мастия, ако си объркал, ще играе точилката", мърмореше баба, докато мислеше каква нова задача от кулинарния регистър да ми възложи.

Регистърът нямаше край – все пак 86 лета не са за пренебрегване, а магазините вече бяха пълни с боклуци. Кисело зеле посред лято, мляко, което няма да е развалено, а ще ухае на крава, истински рибици, ледено.

„Няма вече арменци, никой не прави ледено от поне пет години", и обяснявах. „Ще намериш арменец, не може всичките да са измрели, щом аз съм жива", разсъждаваше повелително Куклата.

И беше права – намирах шепата оцелели с очи, вперени към Арарат, съграждани, и с кандърми забъркваха заветния сироп.

„Като ти казвам, че има, значи има, важното е да ме слушаш, а не да разсъждаваш, че няма. Прескочи сега да намериш тулумбички, хубави обаче, да не ми тръснеш нещо от супера".

Куклата се изложи. Отлетя на 88, а аз толкова и се разсърдих, че не извиках бай Марин Делибалтов да я нагласи, както той обещаваше, а тръснах всичко в ръцете на общинската погребална агенция.

Няма влакове, които изсипват на перона в тоя отчаян град, гостували в София старици, потресени, че вместо да ядат, внуците им пият хранителни добавки. Няма касапи, зарадвани, че някой иска свински глави, арменците гледат към Арарат, спокойни, че няма да ги карам да правят ледено.

Само съседката от другата страна на улицата, излиза със столчето си. Всеки ден, но все повече залинява.

Куклата и липсва.