Мъртва

Хиляди часовници току-що бяха ударили три сутринта. Градът отдавна беше потънал в дълбок сън. Улиците бяха призрачно тихи. Над тях небето беше обгърнато от плътен мрак. Единствено от едно малко прозорче на една забутана в покрайнините улица се чуваха плач и шум на смачкана хартия.

Оливия седеше на пода в стаята си, като тихо подсмърчаше. Дългата ѝ гарванова коса покриваше очите ѝ. Тя гневно прелистваше страниците на дневника си и неукротимо търкаше черно мастило върху тях. Слабата светлина на нощната лампа едвам успяваше да освети думите между редовете. Тя бяха изкривени и трудни за разчитане. На много места имаше рисунки - повечето хаотични драсканици. 

Оливия усещаше как ръката ѝ започваше да трепери от умора. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Може би трябваше да спре за момент, да полегне, да поспи. Но мислите в главата ѝ - нечути от света - не спираха да се въртят в главата ѝ като уракан. Вътрешният ѝ глас крещеше в ушите ѝ неуморно и не и даваше време за покой. Събитията от изминалите месеци преминаваха отново и отново през уморения ѝ поглед, а тя продължаваше да пише.

“Днес отново бях на погребение. Знаех, че ще бъде такова още когато видях времето - мрачно, студено, есенната мъгла беше гъста и закриваше по - високите блокове. Улиците бяха покрити с умиращи листа. Пристигнах в училище и по традиция се блъснах в първия срещнат човек. След като почти моментално изядох няколко солени рогатни се успокоих - все още бях видима за човешкото око - и продължих по пътя си. Вървях по коридорите, като срещах познати лица, което беше хубаво, но радостта ми бързо се топеше в срам, когато те дори не ме поглеждаха.

Седнах тихо и кротко на добре познатия ми чин и се давех в морето от гласове на всички около мен. Всеки смях ме заливаше като вълна и ми напомняше да си стоя на дъното. Понякога се опитвах да изплувам, да напомня, че все още съм тук, но никога не жънах успехи. Мнението ми беше излишно в абсолютно всяка дискусия - само капка в безкрайният океон. Правех комплименти, когато нещо ми хареса, но те просто бяха поглъщани без да чуя благодарност, пък камо ли някой да ми каже, че червеното ми отива или пък, че спиралата ми изглежда добре. Не получих подарък за Коледа - някой беше забравил да ми сложи името в томболата - Свети Валентин минаваше без валентинка, а на осми март си представях, че съм момче, защото знаех, че няма да получа цвете. Не бях на върха, но се стараех да бъда нечия гордост. Учителите обаче винаги ме пропускаха, когато идваше време за хвалби. Все пак за мъртвите само добро или нищо.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и аз дори не трябваше да вдигам глава, за да разбера кой влиза. Филип вървеше с уверената си усмивка, следван о