Глупост

появи в ресторанта, реших, че е кавалер на някоя съученичка. Когато ме покани на танц, не знаех какво да мисля.

- И сега накъде? – прошепна докато танцувахме.

- Към София.

- Чух, че си искала да учиш екология в Норвегия.

- Излъгали са те.

-Може. И какво ще учиш?

- Маркетинг.

- Колко практично.

Изражението му стана иронично. Прииска ми се да го настъпя без да искам, за да разкарам подигравателната усмивка. На какво се подиграваше?

- А ти на кого си кръстен? Винаги съм се чудела.

- На един френски крал.

- Ясно. А какви планове за бъдещето има кралят?

- Да направи поне една глупост.

Щях да го питам за тази глупост, но песента свърши и той пъргаво се насочи към масата за пълната си с коняк чаша, а когато се върна, аз вече танцувах с друг. Взирах се в трапчинките му и усещах как зелените му очи ме следят докато партньорът ми ме настъпваше. Когато и тази песен свърши, Анри беше изчезнал някъде. Реших да не го търся.

За глупостта разбрах случайно, когато го чух да спори с майка си на двора една вечер. Искаше да замине в чужбина, да учи актьорско майсторство и да работи в някой голям европейски театър. Да играе крал. И шут. И просяк. Но жената срещу него беше сляпа за красотата на мечтата му. За нея той беше просто единственият ѝ син, от когото се очакваше да ѝ помага, а не да иска да се прави на шут. А и тя нямаше пари да плати за мечтата му. Той упорито се опитваше да събуди жената, която беше кръстила сина си с кралско име, мечтателката, от която беше наследил глупостта си, но тя явно беше заспала като мъртва в деня, в който инсултът прикова нейния съпруг за леглото.

Стори ми се, че видях как мечтата му умира онази вечер. Той дълго стоя на двора след като майка му сърдито затръшна вратата на къщата. По едно време май го чух, че плаче. Стана ми жал и ми се прииска да ида да поговоря с него. Делеше ни само една ограда. Но се отказах, защото не знаех какво да му кажа. Не го познавах достатъчно, за да го успокоя, а не можех да го окуража, защото аз самата малодушно се бях отказала от своята мечта...

В София от време на време се сещах за него. Понякога ироничната му физиономия изникваше пред очите ми в тъмното, за да пита: „И сега накъде?” Но я прогонвах. Тя нямаше право да ми се бърка, защото не беше по-добра от мен. Или пък беше?

 

Успял е, значи, мисля си и осъзнавам, че дъждът е спрял. Време е да се прибирам. Нямам време за глупости.