До Сириус с Недялко Динев

Поетът Недялко Динев е с пръсти с цвят на охра от безбройните цигари, но в този привечерен зимен час той ми обяснява как е пътувал до Сириус и не смея нито да издърпам цигарата от ръката му, нито да отпия спасително голяма глътка от руската водка.

„Столичная”, все още водката не беше излязла на мода, и затова човек можеше да си позволи в кафе-аперитива на хотел Тунджа две питиета с две Кока коли.

За Недялко какво е питието няма никакво значение, защото той още странства из съзвездието, забравил напълно, че всъщност е родом от ямболското село Дряново и че първата му стихосбирка ухае на чернозем и носи името Тополов град.

Излезли сме от кръжока на големия Георги Братанов, който има търпението час и половина, че и повече, да слуша лирическите напъни на местните титани на духа, събрани под купола на читалище Съгласие.

Братанов е вече напълно сляп и ни разпознава с докосване на дрехите, а за начало и с помощта на неговия верен сподвижник журналиста Георги Йорданов.

Недялко Динев е сред признатите лирици и се е появил на сбирката за разтуха, а още по-вероятно за да има на кого да разкаже за пътуването си до Сириус.

Аз съм едва на 19 и нямам хабер за болестта на Даката, затова и се озовавам сетне в сумрака на кафе-аперитива.

Годините се затъркаляха, аз ходих в Пловдив и се завърнах край мъгливата река.

Недялко Динев имаше все по-малко светли часове, в които показваше, че е с няколко класи над нормалните местни поети.

Клубът на културните дейци бе истински паноптикум и в неговата пищна суматоха изгряваха и умираха любови и приятелства, петнайсетте минути слава погалваха някого по перчема, за да се окаже сетне, че му липсва характер да издържи на провинциалната самота и потъваше в подмолите на алкохола.

Ако сте решил да правите литература, нямате работа в Ямбол. Провинцията е убиец за пишещия човек, ми казва в апартамента си в Младост Иван Динков, който все така помни баирите на родното си село Смилец, ала се връща в него най-често чрез юношеските си спомени, в които митовете решително са избутали реалността.

Както е във всяка лирика.

Абе какви хора сте, все на работа ходите и все нямате пари, недоволства Недялко Динев, с когото се срещаме почти всеки ден, докато той се спуща от Старопиталището, намиращо се в подножието на хълма Боровец, а аз отивам в печатницата, за да напиша задължителните десетина хиляди знака.

Парчето хляб трябва се изработи.

Това Недялко няма да го разбере, защото вече ме е глобил с някоя стотинка и докато отиде до центъра на Ямбол ще събере пари за едно кафе и за пакет цигари и ще седне на пъпа на града, за да гледа минаващия панаир.

Поне до момента, в който го намери Иван Б., който също пътешества из Вселената, и почне да обяснява на Даката последните си прозрения.

Даката всъщност не казва нищо, просто оставя цигарата да слага още охра по пръстите му, но липсата на разговор не пречи и на следващия ден двамата пак да се