Мъртва

т армията си от приятели. В негово присъствие избледнявах още повече. Само с един жест той можеше да събере погледите на всички - включително и моя. Беше като черна магия. Шегите му - винаги на място - с години успяваха да предизвикват бурно кикотене из класната стая.  Движеше се леко и свободно, все едно притежаваше сградата. Получаваше уважения, признание, похвали. От него кипеше живот. Нещото, което на мен ми се изплъзваше.

Когато се прибрах, поздравих родителите ми и бързо се запътих към стаята ми. И без това те бяха прекалено заети с работа, така че нямаха време за празни приказки. Реших да пропусна вечеря - на труповете не им е нужна храна. Отново бях сама, погребана между четири стени. Времето летеше, а аз просто се взирах в празното пространство. Усещах да душата ми викаше. Писъците бяха рязки, остри, разкъсваха органите ми, но никой не можеше да ги чуе. Отчаяно оглеждах тялото. Търсих белези, рани, шевове, каквото и да е. Трябваше да се е случило нещо, за което аз не съм разбрала. Това беше единственото обяснение защо бях като призрак. Може би ме е блъснала кола когато съм била навън. Или пък съм била отровена и още халюцинирам. Може би това е сън, може би бях в кома. А може би, само може би, трябва наистина да стане нещо, за да напомня на всички, че все още съществувам…”

Хиляди часовници току-що бяха ударили шест сутринта. Огнените проблясъци на слънцето успяваха да пробият мрачното небе и бавно осветяваха града. Оливия лежеше на пода в стаята си. Вече не можеше да пише. Бавно отвори черните си очи. Няколко топли лъча вече осветяваха тавана. Въздъхна. След това се надигна. Нямаше сили, не усещаше нищо, но въпреки това го направи. Изтощеният ѝ поглед бе все така празен, но продължаваше да гледа към светлината и се надяваше и тя някой ден да бъде слънце. Да грее уверено и ярко, така че всички да я видят. Може би някой ден, когато успее да възкръсне.