Брегът на слънцето

-Тити, виждам, преча ти… Искам да умра, но не зависи от мен…

Дъщерята, гледайки я със сърдечност и тревога, се опитваше да я успокои:

-Майче, не ми пречиш. Дори ми е приятно, когато се прибера да те видя. Да ти разкажа как е преминал денят ми. Да се пошегуваме…

-С прекрасна душа си и затова така ми говориш… Ох, ако знаеш колко ненужна се чувствам. И най-страшното е, че главата ми е празна. Без мисли ! Без мечти!

-Мамо Мари, представяй си, че ще се омъжа. Ще си имам деца. Ще ми помагаш да се грижим за тях.

Възрастната жена клатеше невярващо глава, докато умът на Паскал през целия му живот бе пълен с идеи. Преди месец, дяволито усмихнат, сподели, че според него това е причината да се чувства все още изпълнен с енергия.

-Нима съзнанието на Моцарт не е било богато на планове, та се е разделил с белия свят едва навършил тридесет и пет години –пламенно му възрази Траяна.

-При Моцарт не знам как стоят нещата, но ще ти разкажа историята на моя приятел. Той минаваше за дете-чудо. Установил съм, че зад всяко дете-чудо стоят безбожно амбициозни родители. Такъв беше и неговият случай. Четиригодишен го записаха на уроци по цигулка. Бяхме в първи клас, когато му организираха самостоятелен концерт, а след като навърши дванадесет години, баща му успя да започне работа в София, благодарение на което той постъпи в столичното музикално училище. Непрекъснато вземаше уроци и при частни преподаватели. Явно, имал е и дарба, защото печелеше не само национални, но и международни конкурси. Ще си каже човек, че всичко при него е „шест”, но не беше така. Няма да забравя последната ни среща. Бяхме вече зрели мъже. Аз горях от страст за живот, докато той ми се оплака, че се чувствал като изцедена гъба; нямал сили за нищо. Сковаващ ужас изпитвал при мисълта, че трябва да поддържа нивото, достигнато от него с неимоверен труд. Панически се страхувал , че подобно на изгнил бор ще се свлече от хлъзгавия връх, на който майка му и татко му с гадно ръчкане го бяха възкачили. Все по-често го обсебвала мисълта, че за да избегне позора, най-добре е да умре. Дори, когато му било непосилно тежко, се молел да го блъсне кола или въжетата на асансьора, отвеждащ го към дома му, да се скъсат. Девет месеца след този разговор научих, че е починал от левкемия … Тити, най-важното е да възпиташ щастливи хора. Те са добри и към себе си, и към околните. Чувствителни са и за болките на обществото. Ако с Ваклин успеете да изградите усмихнати личности, знайте, че много сте постигнали.