За три връзки риба

ахме , част от нашето ежедневие и колко интересно си прекарваме дните. После родителите  на отличниците си ги пребраха.Теглиха им по един хубав бой ,забраниха им да се доближават до нас и те отново си поправиха успеха. Оттогава всички категорично забраниха на децата си да имат каквато и да е близост с нашата компания. Накрая класната ни вдигна ръце; отчаяно

вървеше след другите класни ръководители.Оплакнаше им се от лошия си късмет, че всеки клас си има само по един такъв невъзпитан и лош ученик, а на нея й се паднали наведнъж трима непоправими нехранимайковци,които развалят успеха и дисциплината в класа,като унизително им се молеше от милост към нея, да вземат в класа си, поне един от нас. Учителите от другите класове изведнъж припряно решаваха,че в момента имат много бърза и неотложна работа, която непременноточно в този момент, изисква тяхното присъствие, за това нямат време да я изслушат, и тичешком бързаха да се изпокрият из стаите. Нашите родители също ни забраняваха да дружим по между си, защото мислеха, че другите двама са причина за лошото поведение и слабия успех на сина им. Майка ми много настояваше да дружа с Веско, едно мълчаливо, тихо и кротко момче от нашия клас – пълен отличник, – защото бил много възпитано, умно и много добро момче. Наистина след години Веско завърши право, стана прокурор и бе един от най-умните, честните, смели, достойни и неподкупни прокурори, с което си спечели много врагове

Една вечер мутри го пребиха почти до смърт. Осакатиха го за цял живот. Съсипаха му живота на човечеца, но той не се уплаши. Сега още по-яростно преследва и наказва пристъпниците. Смел човек!...Герой!...

Тогава аз не пожелах той да ми стане приятел. По онова време моите критерии за мъжкарско достойнство бяха на съвсем примитивно ниво

– Кой?!...Веско?!... – възмутен й противоречах аз. – Та той има глас на момиче, бяга като момиче и хвърля топката като момиче…Та той е момиче!... Не става! Бие се като!...Не,всъщност той никога не се бие. Него, ако искат, и момичетата ще го набият. Изобщо не става!... – на което майка ми гневно крещеше:

<<<123456… >>>