Брегът на слънцето

о да се потопя в настоящето и нещо по-значимо: да изпитва удоволствие от малките радости, които то предлагаше - като красотата на залеза, когато се връщаше грохнал от работния ден, или споделените разсъждения, изплаканата болка. В действителност това е общоизвестна истина, обаче малцина успяват да я превърнат в норма за живот.

По този, а и по други житейски въпроси, с милата Траяна гледаха в еднаква посока, може би затова още в първите минути на запознанството им между техните сърца потече особената алхимия на взаимна симпатия, докато умът на по-голямата част от неговите познати беше затлачен с мисли как да постигнат високо себеутвърждаване; как да натрупат много пари. За да се озоват на седмото небе, трябваше да бъдат изстреляни на някое министерско кресло или поне на директорски фотьойл; да сключат брак с неземно красива жена ; да спечелят джакпота от Тото-2, но такива събития рядко спохождат човек, ето защо повечето хора никога не стъпваха на бряг огрян от слънце. Тези наблюдения навяваха в съзнанието на Паскал идеята, че не трябва да проклина съдбата си. „Медалът винаги има две лица” – колко точно го е казал народът ни ‘’ – си мислеше, загледан с развълнуван поглед в цветните алеи и с цялото си сърце бленуваше да внуши на племенниците си мъдростта, която бе осъзнал.

По характер възрастният Азманов беше любознателен и за всеобща изненада – само в изразителните очи на Траяна срещаше разбиране, което изтриваше чувството му за самота – започна да посещава курс по санскритски, обяснявайки леко усмихнат, че отдавна копнее да се запознае в оригинал с учението на древните йоги, а и заниманията с нови неща, колкото и странно да звучи, го изпълват с енергия.

Той старателно се зае да изучава непознатия език, но откровено казано по-голямо удоволствие му доставяха грижите за цветята, а особено приятна му беше помощта на София-Траяна, Благовест и Паскал или както умалително ги наричаха: Ия, Боги и Паско.

Трите деца на Траяна и Ваклин най-много се забавляваха, когато поливаха: такава обилна вода започваше да се лее; такъв жизнерадостен смях политаше към небето, че минувачите надничаха любопитно през металната ограда, за да разберат каква е тази олелия. Чичото лесно разпалваше градинските им мераци, но трудно успяваше да ги накара да спрат. Едва когато строгата мама Тити излизаше със сухи дрешки, те пускаха маркучи и лейки, но им се играеше, ето защо хукваха към бухналите храсти, виждайки в тях сигурно убежище, обаче не успяваха да укротят звънките си гласчета и тя бързо ги откриваше. Тогава възрастният Азманов, чувствайки, че тази лудория ги прави безкрайно щастливи, изживяване, което се предаваше и на него, весело усмихнат се обръщаше към Траяна.

- Скъпа Тити, остави ги още малко да се трудят –после дяволи-

то й смигваше. – И не се притеснявай! Няма опасност да се простудят. Нито да удавят къщата.