Карамфили

Любо седеше вкаменен на тротоара, докато се взираше в малката кола на леля си. Напомняше му подозрително много на стария семеен автомобил. Онзи , който родителите му бяха купили още преди да се роди. Разбира се, имше и разлики. Износената броня на колата пред него беше с мъгливосив цвят, нищо общо с онова мръсно бяло, което винаги виждаше пред училище, когато бе малък. Предните фарове бяха по-тънки и издължени, таванът беше някалко сантиметр по-нисък, а задните прозорци бяха леко затъмнени - нещо, от което никога не беше имал нужда преди. Въпреки всичко обаче, колата си беше кола. Имаше си гуми, кормило, двигател и всичко останало, за да потегли на път. И в момента тази кола чакаше именно него.

Бяха изминали 40 дни от последното му пътуване. Точно 40 дни от онова събитие, което продължаваше да му дава кошмари нощем. А ето, че сега отново трябваше да се вози и то не за кратко време. Само при мисълта за това краката му омекваха.

Предпочиташе отново да се затвори в стаята си. Щеше да се увие в някое одеало, да пусне телевизора на случайна програма и да се свие в леглото си с надеждата да навакса изгубения сън. И без друго това се беше превърнало в ежедневие. Да, потискащо ежедневие, но поне се чувстваше в безопасност. Ала денят беше важен. Не можеше да го проспи. Нямаше друг избор освен да се събере и да се изправи пред глупавия страх, който се беше развил в съзнанието му.

- Ох, дано не съм забравила нещо…   

Един дрезгав глас го изненада в гръб.

Така беше потънал в мисли, че не бе забелязал кога леля му Катя се появи. Висока и кльощава, тя седеше до него с няколко найлонови торбички в ръка и въртеше ключовете си около показалеца - навик, който се проявяваше често. Преди на Любо това не му правеше впечатление, но откакто живееше с нея, беше започнал да го забелязва. Тя местеше поглед от колата към момчето, когато най-накрая се обърна изцяло към племенника си. Може би беше доловила тревогата в очите му. Постави внимателно ръка на рамото му и се опита да се усмихне възможно най-убедително.

- Виж, знам, че пътят ти се вижда много, разбирам те. Но повярвай ми, ще стигнем по-бързо, отколкото си мислиш. Знам, че ще се справиш.

Любо ценеше тези думи. Истината обаче беше, че не му помагаха особено. Слушаше ги в продължение на дни, а все още беше ужасен. Имаше чувството, че всеки момент ще се стовари на земята. Докосна с пръст челото си, на което допреди седмици се простираше рана. От нея беше останал само белег, но понякога още усещаше пареща болка на мястото.

Всички тези оп