Карамфили

лаквания, и още, щяха да излязат от устата му, но те мигновено изчезнаха, когато се вгледа в лицето на леля си. То беше състарено и немощно. Усмивката й потреперваше. Стараеше се да я запази, но си личеше, че беше насилена. Под очите ѝ имаше същите торбички като неговите - знак за безсънните нощи, прекарани в плач и прекалено много размисли. И на нея й беше тежко. И нейният гръб бе натоварен с непосилен за когото и да е товар.

Това превърна част от страха на Любо в скрит гняв. Беше ядосан на себе си. Леля му винаги даваше опора на другите. Правеше се на силна и смела, за да вдъхва кураж дори когато всички знаеха колко много я боли отвътре. Той, от друга страна, трепереше за щяло и нещяло. Единствено ѝ беше в тежест. Можеше поне един път да не я занимава с притесненията си. Беше си дал достатъчно време. Беше говорил с достатъчно хора. Без да умува повече, тръгна към задната врата на колата.

В мига, в който се настани на седалката, сърцебиенето му се ускори. Стегна колана си възможно най-здраво. До него бяха оставени някои от найлоновите чанти. Върху тях беше поставен скромен букет - седем бели карамфила и тъмночервена роза в средата. Стъблата им бяха събрани с тънка черна панделка. Силният цитрусов ароматизатор неутрализираше уханието им.

Не след дълго леля Катя също се настани на шофьорското място. Пооправи огледалото за задно виждане и завъртя ключа. Двигателят изръмжа като бесен хищник. Постави крак върху педала и колата плавно потегли.

През първата минута всичко вървеше добре. Любо се взираше в телефона си и плъзгаше пръст от едно приложение в друго. Отчаяно се опитваше да не обръща внимание на трафика около тях. 

Колкото повече се увеличавеше скоростта обаче, толкова по-трудна ставаше задачата. Малките дреболии, които му правеха впечатление, започваха да се натрупват. От завоите стомахът му започна да се свива. Бученето на двигателя пробиваше дупка в черепа му. Имаше чувството, че коланът го задушава. Направи грешката да погледне през прозореца - при вида на движещия се асфалт му се зави свят. Гледката пред очите му започна да се размива, а после - да се променя.

Изведнъж отново беше в колата на родителите си. Сгушен между огромната купчина хавлии, куфари и надуваеми пояси, той ритмично тропаше с крак, докато черни слушалки изпълваха ушите му с любими рок песни. Гледката навън беше безценна - чисти зелени площи и ясно синьо небе, а в далечината - безкрайни златисти плажове. Можеше да се взира в нея вечно особено под звуците на електрическа китара. 

Отпред баща му държеше волана здраво, но освободено. Жизнените му очи следяха пътя с огромно удоволствие. Бе