Карамфили

Майка му седеше до него с ветрило в ръка. Тя беше вързала косата си на рошав кок, както винаги. На скута си беше оставила списанията си със судоку - не ходеше никъде без поне едно такова.

Двамата си разменяха реплики, а Любо дори не трябваше да ги чува, за да разбере за какво става дума. Беше ходил на толкова много почивки с тях, че отдавна му бяха станали предвидими. Ухилената физиономия на единия и сбръчканите вежди на другия му говореха достатъчно.

Затваряй го вече този прозорец! Вътре стана сто градуса! - сигурно казваше майка му, докато размахваше ветрилото.

Стига де, розичке, нека се порадваме на морския въздух. - най-вероятно отвръщаше баща му.

Страхотен е, нямо що. Сега ще пуснеш ли климатика?

Караха се като истински влюбени. Битовите им спорове винаги бяха забавни за наблюдаване. Понякога Любо ги намираше за по-интересни от туристическите атракции. Нищо не можеше да надмине раздразнените лица на родителите му. Въпреки това краят винаги беше еднакъв. Знаеше, че майка му само се прави на сърдита. Знаеше също, че баща му все пак ше затвори прозореца. Беше страшно сладникаво, но и нямаше как да не му стане мило. Облегна се назад и последното нещо, което усети, беше студена струя въздух, идваща от климатика. След това всичко потъна в мрак.

Така и не разбра какво точно се беше случило. Стана толкова бързо. Имаше кола. Черна. Няколко клаксона крещяха едновременно. Не виждаше нищо, но усети как тялото му рязко спира. Първо миришеше на бензин. После на бира. После пък на желязо.

Когато отвори очи, всичко беше под странен ъгъл. Може би защото се беше озовал на земята. Няколко от тежките куфара се бяха отворили. По кожата му се бяха забили парченца стъкло. Искаше да помръдне, но крайниците му се бяха превърнали в камък. Главата му изгаряше от болка. Гръмки сирени разкъсваха тъпанчетата му. Сини и червени светлини покриваха небето. Започна да мести размазания си поглед и за момент сърцето му спря. 

Пред него лежеше ръка. Не знаеше на кого е, но не това беше важното. Ръката не помръдваше. Беше извита по неестествен начин и кървеше. Цялата беше покрита с дълбоки разрези.

В далечината се чуваха гласове. Те крещяха разтревожено името му, но момчето не им обърна внимание. Впрегна всичките си сили, за да се протегне към ръката. Пръстите му изтръпнаха при докосването - беше студена като сняг. Опита се да наме