Карамфили

- Любо! Любо! - продължаваха да викат гласовете.

За секунди, така както се беше пренесъл в миналото, отново се бе върнал в колата на леля му Катя. Тя се беше обърнала назад и му говореше с внимален тон. Очите ѝ преливаха от загриженост.

-        Всичко е наред, Любо. Не се тревожи! - гласът ѝ беше спокоен, но настоятелен. - Нищо не се е случило.

Трябваше му малко време, за да анализира обстановката. Автомобилът вече не се движеше. Не надушваше кръв, нито пък виждаше безжизнени крайници. Бяха оцелели от пътуването и толкова му олекна, че дори не искаше да мисли за връщането. Погледна навън, този път по-смело - беше време за слизане. Взе букета, до който се беше возил, и отвори вратата.

Щом докосна земята, сърцето му започна да връща обичайния си ритъм. Това обаче не правеше нещата по-лесни. Всичко му изглеждаше сиво. Призрачна тишина поглъщаше звуците. Въздухът беше прекалено тежък за дишане. Любо стискаше букета в юмрука си. Вече можеше да усети нежния му аромат. Притисна го до гърдите си и с насълзени очи гледаше напред към мястото, което тези карамфили щяха да красят в местния гробищен парк.